Едно дребно потупване по рамото може да ни промени живота

[Ilijana]

Искам да напиша не за моята кариера, а за кариерата на една колежка с която работя вече близо 10 години. За мене тя е примерът как живота играе с нас. Ни искам да и казвам името, защото говоря за чужд живот, ще я наричам Станка.
Когато започвах работа в тази организация, Станка беше една от водещите специалисти. Определено не беше от подценяваните и с мнението й са се съобразявали. Кариерата й беше на върха, а перспективите изглеждаха много добри. Аз, като нов служител, бях много респектирана от нея: професионалистка, стриктна, уважават я, изглежда добре и т.н.
Тогава (преди десет години) времената бяха тежки и с една-две заплати семейството не можеше да устисква. Да, забравих да кажа, че Станка има три деца. Съпругът й замина в чужбина на гурбет, а тя остана самичка да гледа децата си и да работи. Как се е справяла сама без да й помагат родителите, не знам, но факт е, че няколко години е успявала да съчетава работата и семейството. Аз тогава бях млада и отвеяна и хич не се интересувах от живота на колегите си. Сега вече разбирам, колко й било тежко да се справя самичка.
Един ден, когато тя се е прибирала от работа доста късно вечер, забелязала е един човек, който изглежда, че я е следял. Дали наистина е било така или просто умората си е дала думата – никой не може да каже. Факт е, че след един месец тя вече беше в дълъг болничен със страхова невроза.
Когато Станка се е върнала на работа след няколко седмици, все едно, че е станала друг човек. Апатична, бавна, спряла е да се грижи за себе си и след един-два месеца е качила най-малко 15 кила. На най-лошото е, че колегите ни (досегайшните й най-големи приятели) откриха “слабото място” в колектива и малко – по малко започнаха да я тормозят. Бях възмутена – вместо да помогнат на човека да се оправи, всички й се нахвърлиха! Станка започна все повече и повече да се отдалечава от нас. А какво да прави? Не може да напусне работа, защото мъжът й заради болестта й беше принуден да се върне в България, а тези три деца някой трябва да ги храни.
Промяната беше много голяма, а и след няколко месеца са й предложили да заеме по-ниска длъжност “не защото не се справя, а зощото организацията се преструктурира”. От тук нататък за нея кариерата започна да се сгромолясва. Ако трябваше да бъде посочен най-лошият служител, колегите веднага сочиха нея. Ако трябваше някой да бъде лишен от допълнителното възнаграждение – колективът веднага решава, че тя е човека и т.н. Аз колкото можах я защитавах, но можеш ли да се пребориш с тълпа хора, които си покачват самочувствието за чужда сметка?
Реших да напиша за Станка, защото преди един месец се е случило нещо, което просто ме смая. Един ден тя дойде на работа и всички зяпнаха от изненадата – тя беше старата ни Станка: гримирана, добре облечена, със самочувствие и респект. Аз се чудих, какво е станало. Местните клюкари веднага решили, че тя си е намерила друга работа и ще ни напусне всеки момент. А нещата бяха толкова прости – при нас се е освободила една по-висока длъжност и на няколко колеги, в това число и на нея, са предложили да кандидатстват за длъжността. Това беше просто едно чисто административно действие, защото по закон освободеното място първо се предлага на служителите на едно ниво по-долу в иерархията. Обаче, ефектът върху Станка беше смайващ! В края на крайщата, тя не е заела новата длъжност, но самочувствието и вярата в себе са се върнали при нея. Вече тя е нов човек.
Извинявайте, че разказа ми е малко дълъг и объркан. Исках да споделя извода, който съм направила – за добрата ни кариера много е важно да се борим за нея, да вярваме в себе си, но и едно дребно потупване по рамото може да ни промени живота. Хора, бъдете добри към своите колеги!

Публикувано: http://www.karierist.com